ПРИКАЗКА ЗА ПРОСТОТАТА И ПРОСТОТИЯТА

Простотата и простотията седели на един чин в училището на живота.
Простотата се обличала скромно. 
Простотията – помпозно.
Простотата не носела украшения. 
Простотията била накичена като коледна елха.
Простотата пишела почти печатно, с четливи букви. 
Простотията – с огромни заврънкулки и претенциозни орнаменти.
Простотата говорела тихо, но ясно. 
Простотията надвиквала всички.
Простотата не биела на очи. 
Простотията била очевадна.
Простотата пеела вярно, с чувство. 
Простотията – гръмогласно, фалшиво, но със самочувствие. 
Простотата помагала незабелязано, с радост.
Простотията изтъквала всеки свой жест парадно. 
Простотата признавала смирено грешките си и искала прошка.
Простотията се оправдавала, обяснявала, но не падала никога по гръб. 
Простотата казвала открито и честно, но добронамерено, когато нещо не й харесва.
Простотията ругаела, псувала, обиждала нагло. 
Простотата питала, когато нещо не знаела.
Простотията мислела, че знае всичко и имала отговор за всеки въпрос на този свят. 
Простотата се радвала на малко и била доволна.
Простотията – ненаситна и вечно недоволна от всичко. 
Простотата се смеела чистосърдечно.
Простотията се надсмивала безсърдечно. 
Простотата искала смело каквото й е нужно.
Простотията изисквала и заставяла другите да й дадат и ненужното. 
Простотата се радвала на чуждите успехи.
Простотията завиждала, злобеела и плюела. 
Простотата търсела простичък изказ във всичко.
Простотията се мъчела да изглежда възможно най-сложна. 
Простотата нямала много приятели, но малкото й били качествени, истински.
Простотията се движела постоянно сред свита от хора, без никой да й е истински близък. 
Простотата не търсела известност, популярност.
Простотията била известна на всички, търсела слава и сцена за изява навсякъде. 
Простотата умеела да си почива.
Простотията нямала почивен ден.
Когато дошло време да завършат училището на живота, уж незабележимата простота била обявена от Директора на училището за светица. Пожелали й да почива в мир, а на гроба й написали: „Няма никога да те забравим!”.
А простотията, която не оставала незабелязана за никого, била втрещена, когато Директорът на житейското училище я осъдил на безсмъртие и невъзможност да постигне покой, докато не намери начин да направи нещо, с което да бъде трайно запомнена.
Оттогава простотията обикаля между хората и търси такива, които имат с какво да бъдат запомнени трайно. 
Личностите им се отличавали с чистосърдечна простота. 
Но не били чак толкова прости, че да я пуснат 
в живота си. 
Затова тя и до днес изпълва животите на тези, които с нищо друго не могат да бъдат запомнени освен с безсмъртната си простотия...

Мадлен Алгафари