Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.01.2019 10:56 - Дърво и стомана
Автор: miri479 Категория: Хоби   
Прочетен: 3842 Коментари: 9 Гласове:
4

Последна промяна: 10.08.2020 07:09

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Феята

Седрик се събуди от светлината на първите сутрешни лъчи. Чувстваше се отпочинал и бодър, както никога дотогава. Мерлин бе напалил огън и приготвяше закуската.

- Добре ли спа? – запита той, като му сипа голяма чаша чай.

- Да – отвърна младежът, протягайки се сънено и погледна надолу – долината под тях сякаш гореше, окъпана в огненочервените лъчи на изгряващото слънце.

- Ехо, ехо, има ли някой тук? – разнесе се из гората безгрижен женски глас.

Магьосникът приклекна зад един храст и се взря в низината. Графът се зачуди, като видя странното му безпокойство. Какво страшно можеше да има в някаква жена, сама сред пущинаците около Карлайл?

- Идва насам – трескаво го загледа старецът. – Внимавай с нея, това е Нимю, една от най-верните служителки на Моргана Ла Фей. Не се залъгвай от невинното й изражение – тя е зла и коварна магьосница, която с лекота може да оплете чисти и пламенни сърца като твоето. Ще иска да се присъедини към нас.

- Ами да не се съгласяваме и толкоз – небрежно предложи спътникът му.

- Не е толкова просто. Засега просто се преструвай, че ти и е безразлично.

- Благодаря ти, татко! – промърмори полугласно Седрик. – Интересна компания ми избра за из път – магьосници, вещери, дракони - от всичко по малко, за цвят.

- Какво бръщолевиш? – изгледа го леко сърдито Мерлин.

- Нищо – отвърна младежът и се престори на съсредоточен върху филийката си с масло.

След малко към тях се приближи приказно красива жена – с огненочервени коси и изумрудени очи, в които обаче се четеше някаква присмехулна хладина. Изглеждаше много млада и нежна, а тялото й, облечено в дълга зелена рокля притежаваше изкусителни извивки.

- Добро утро, Немю – изправи се пред нея магьосникът, като галантно й целуна ръка. После представи и другия – Това е моят спътник към Камелот, граф Сердик от Карлайл.

- Приятно ми е – младежът пое изящната й бяла длан с лека неохота.

Мерлин притеснено се взря в него, после успокоено си отдъхна. Красотата й сякаш изобщо не въздействаше върху сърцето му.

- Към Камелот ли? – усмихна се небрежно тя – Аз пък чух друго, но както и да е... 

Синът на Оруел я изгледа обезпокоен, ала старецът му направи знак – да не я слуша.

- Аз също съм се упътила към двореца, ала изгубих свитата си през горите на Моргия, където бяхме нападнати от разбойници и сега се скитам объркана и самотна из околностите на графството. Надявах се да намеря благородни хора - да ми помогнат и придружат по тези опасни места.

- Ако нашата кампания Ви задоволява, за мен и спътникът ми, ще бъде чест да споделим това тежко странстване – отвърна по-възрастният.

- Говорите смело от негово име, но аз не чух мнението на самия рицар, за чиито подвизи се носят слухове из целия кралски двор – тя дари младежа с една от очарователните си усмивки.

- Да, разбира се – отвърна разсеяно той. – За нас ще бъде удоволствие.

- Но изгубих и коня си – промълви тъжно тя и го загледа изпитателно. – Няма да мога да вървя наравно с вас.

- Ще яздите с мен – побърза да предложи Мерлин.

Седрик се метна ловко на своята Светкавица и погледна въпросително водача си. След като внимателно настани дамата върху седлото, магьосникът възседна белия си жребец и пое на изток, към усойните блата на Вълчи дол.

Благородникът ги последва умислен, чудейки се какво толкова има в тяхното семейство, та постоянно ги обсаждат разни велики майстори на магията. Преди той не вярваше в нея, но след като с очите си бе видял образа на Моргана, а и жезъла в ръцете на Мерлин, вече му бе трудно да отрича съществуването й. Опита се да си припомни някои от твърденията на баба си относно друидите. Тя разправяше, че има бели и черни магьосници и че човек не бива да се поддава на влиянието на черните. Но по какво можеше да разпознае доброто от злото, когато често лошото се маскираше като благородство и зад невинната усмивка нерядко се криеше лукавство. И все пак, вероятно трябваше да се довери на преценката на граф Оруел. Нима собствения му баща би желал да му причинил зло? Освен ако... „Не, това не е възможно!”, рече си той. „Пък и кралят много разчита на този маг. А той също е християнин, като мен. Възможно ли е и самият Артур да греши? Да, вероятно Мерлин е на моя страна.” Докато си задавеше тези въпроси, изкачиха още един хълм, слънцето започна да преваля към пладне, издължавайки сенките на дърветата и сгъстявайки аромата на тревите и билките.

А ако вместо собствените си объркани мисли, се бе заслушал в тихия шепот между двамата си спътници, щеше да разбере много повече за целта на пътуването им. Ала той не бе свикнал да извлича информация с подобни подмолни средства.

- Много се страхуваш за него? – продума жената.

- Знаеш, че дължа услуга на баща му - граф Оруел. А и познавам добре капаните ти, Нимю! Сам аз едва не се хванах някога в един от тях, поддавайки се на прелъстителния ти чар. И изобщо не ми разправяй, че си изгубила охранителите и коня си. Изпратена си тук нарочно от твоята господарка, за да осуетиш намеренията ни.

Тя се усмихна:

- Нали виждаш, че нямам власт над сърцето му, вероятно вече е заето от друга.

- Дори и така да е, твоите уловки винаги са опасни за незащитените сърца.

- А кой ще пази самия теб? – обърна се към него, красивите й, леко завити очи сякаш го погълнаха и той усети стария пламък на любовта да го обхваща отново. Ръцете му леко потрепериха, клепките се притвориха и лицата им жадно се доближиха едно към друго...

Малко преди да слеят устни в целувка, откъм близките дървета изведнъж като черен дъжд се спуснаха рояк орли, огромни колкото грифони и с крясък нападнаха тримата конници. Един от тях грабна изненаданият магьосник и размаха могъщите криле, понасяйки го към облаците. Изплашеният кон на Седрик се вдигна на задни крака и ездачът падна, прикри се зад дърветатата и бързо стреля с арбалета по нападетеля. Мерлин вече бе на няколко метра от земята, когато стрелата на графа порази с прецизна точност стискащата го птица. Тя полетя устремно надолу, заедно с жертвата си. Седрик храбро се спусна напред и се опита да изтръгне спътника си от закривените нокти на чудовището, ала в този миг друг орел протегна хищническия си клюн към лицето му. Той стреля и прониза крилото му, ранявайки го тежко. С вледеняващ кръвта крясък, птицата се спусна и падна в пръста. В този миг магьосникът вече се строполяваше на земята и щеше да бъде затиснат от тежката твар, ако не бяха чародейните слова на Нимю, която някак бе успяла да се закрепи върху разбунтувалия се жребец. Тя занарежда нещо странно и неразбираемо и изведнъж магьосникът се изплъзна от хватката. Падна само странната твар, а човекът остана да виси във въздуха, сякаш се люлееше на чудновата, невидима люлка. После плавно се приземи и остана да лежи невредим. Към него се насочиха двама от пернатите, младежът скочи пришпори коня с насочен към тях арбалет, обаче не се наложи да го спасява. Необикновената реч на магьосницата сякаш прекърши полета на двете създания. Те извърнаха глави и се оттеглиха с вопъл към реката, последвани от останалите.

- Добре ли си? – благородникът вениматлно докосна рамото на стареца.

- Да, да, добре съм – тихо отвърна той и се изправи на колене, загледан с благодарност в лицето му.

В този миг наследникът на Ореул му напомняше смътно за младия Артур – хубав, храбър до безразсъдство и загрижен за онези, които делят съдбата му. Дано злата участ на краля не тегнеше и над младия граф!...

Точно тогава Светкавица се препъна о някакъв камък и торбичката, от която Седрик не се отделяше нито за миг, се търкулна надолу по хълма.

- Не! – извика изплашено той и затича след нея, сякаш там се криеше някакво безценно съкровище.

- Спри! - магът се опита да го хване за дрехата, ала не успя.

Момъкът не чуваше нищо, скочи в трапа, залитна, претърколи се по стръмното нанадолнище. Остри камъни, счупени клони и бодливи храсталаци изподраха лицето му, той не ги забелязваше, устремен към целта... Накрая все пак успя да издърпа раницата малко преди тя да потъне в реката. Изправи се победоносно, с окървавено, но щастливо лице, като да бе спасил човешко създание и тръгна бавно да се катери нагоре. Мерлин, който наблюдаваше напрегнато тази борба, леко си отдъхна и се обърна към старата си познайница:

- Можеше да ни оставиш да умрем, не беше ли това целта ти? Защо ни спаси?

Тя наведе смирено глава:

- Ако Моргана знаеше какъв шанс съм изпуснала, никога нямаше да ми прости, но не можах, аз... просто не можах – и го погледна тъжно.

- Заради мен ли? – с треперещи устни промълви той.

- Да, Мерлин... Заради теб.

В този момент графът се изкачи при тях и се усмихна весело:

- Е, ще продължим ли? По пътя можете ми обясните какви бяха тези чудновати орли, ако решите да споделите подобна информация с простосмъртен като мен?

Двамата се спогледаха и си казаха нещо безгласно.

- И ние не знаем.

- Но вчера ти спомена нещо за... – щеше каже кълбото, ала си спомни предупреждението на Мерлин и замълча. Реши, че може би не бива да споменава това пред жената – за някакви дракони – завърши накрая.

- Не, това не са дракони – засмя се Нимю. – И какво толкова ценно има в торбичката ти, та едва не умря, за да си я върнеш?

- Ами... само храна – отвърна смутено и несъзнателно я стисна още по-силно.

- Не биваше да рискуваш живота си заради това – рече сериозно магьосникът. - Храна можем да си набавим - тук е пълно с дивеч, но ако умреш, дори силната воля на двама ни не може да те върне обратно.

- Защо не починем? И двамата сте уморени – предложи хубавицата, докосвайки нежно израненото лице на графа. Допира й по необясним начин спря кръвта, бликаща от раните. Останаха само няколко драскотини. – Ти иди да събери съчки за огъня, а аз и Мерлин ще се погрижим за обяда.

- Съгласен съм – отвърна през смях старецът. – Друго си е, като има жена в групата. Днес може да имаме късмета да хапнем нещо готвено.

- Е, добре – отвърна Седрик, вслушвайки се в къркоренето на корема си.

И след като върза добре коня, а после внимателно и скъпоценната раница върху него, се отправи с тихи стъпки към гората.

Щом се отдалечи достатъчно, магьосницата припряно взе торбата.

- Какво правиш? – хвана я за рамото Мерлин.

- Да не би да вярваш, че е заради храната? Искам да видя какво има вътре.

- Разбира се, че не вярвам. Е, какво? И той си има тайни от нас, както и ние от него. Но трябва да сме дискретни по отношение на...

- О-о, я стига! Не ми казвай, че и ти не си любопитен! Само ще надзърна, нищо повече – и тя затършува трескаво из нещата му.

Онова, което младежът толкова ревниво пазеше и криеше от тях, се оказа портрет на жена – млада и хубава, с големи сини очи и изваяни скули.

- Майка му Лориел – замислено промълви старият мъж. – Почина, преди той да навърши една година. Сигурно това е единственият му спомен от нея. След смъртта й, Оруел изхвърли всичките вещи, които можеха да му напомнят за съпругата му, дори не знам как синът му се е докопал до това... Старият граф смяташе, че е сбъркал някъде във възпитанието на първородния си син Галахард, че го е направил разглезен и мекушав, та затова се е подлъгал по думите на херцозите. Ето защо реши да не допуска същото и със Седрик. Държеше се с него сурово,... според мен понякога прекаляваше, но това са си техни неща. Остави портрета, Нимю! Бедният момък вероятно не помни друга нежност, освен въображаемите милувки на майка си.

Тя наведе глава засрамено и с виновно изражение прибра отново всичко, както си беше...



Тагове:   фентъзи,   фея,   магьосници,


Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

1. germantiger - 1
24.01.2019 10:40
Макар че тия дни не съм в кондиция за четене, с удоволствие и ЛЕКОТА прочетох тази поредна част от теб.

Винаги беше скоротечно, доста наситено било наситено в действие или вътрешен свят на героите, думата НАСИТЕНО като че ли идеално се отнася за твоето писане.

Частта ми хареса, интересна е и поне аз КАРТИННО си представях случващото се, което обикновено говори добре за автора, не смао за читателя и въображението му.
цитирай
2. germantiger - 2
24.01.2019 10:51
Ще маркирам САМО ЗАБЕЛЕЖКИТЕ, ако мога така да се изразя и по моему такива - без тях частта отново си е ок, както и всичко написано от теб досега.

- седрик и съсредоточването върху филийката с масло... ако това е филм или е елемент шега на самия герой със ситуацията е ок, но иначе седрик и филийката не са на място - това е ок за някое малко момченце

разбира се, че всеки дори и стареца мож е да се съсредоточи върху филийка аз също незавиусимо от годините, но все пак това е някак гротексно или осмиващо един сериозен персонаж - ако беше пояснила, че седрик поглежда филията, не филийката нарочно и на шега така - тогава да, съгласен съм

- орли като бивло, това сравнение малко ме разби ;), не мисля, че е най-подходящото, но явно така си искала да покажеш големина, маса... вероятно да сравниш тези орли с грифони, лъвове с криле би било по-удачно, но това е дребен детайл

- боя - обикновено въздушна цел и то явно подвижна и така казано на шпега маневрираща като тези орли се цели в смисъл обстрелва от земята с къкове или най-добре с арбалети или други "самострели" при подобно нападение - замахвания с мечове не са успешни, оставям настрана, че конете би трябвало да са в потрес и уплах :) и да хвърлят ездач...

иначе казнао ако ездача слезе, насочи конете встрани набързо и доколкото може, а после се сниши или търси укритие около дървета, започне да изстрелва стрели, да пропусне с много от тях и казано неточно една от 5 "влезе" - ето това вече е ок и по-реалистично

остави меча на героя да го позлваш в бой с друг герой или "наземен персонаж", не ползвай меча винаги, зщаото казано на шега ще го девалвираш и позлването няма да е така въздействащо и ефектно за читателя в наистина нужните с меч сцени

и така поватрям с две думи - въздушни цели се о бстрелват, бол стрели или копия отиват зян ;) не попадат в целта, човека търси първо укритие, снишава се, лази, хвърля се по края на пътя или към гори, като "стреля" - обикновено цели пред полета на целта - заградогън да го кажем
цитирай
3. germantiger - 3
24.01.2019 10:54
Все пак ще отлича няколко чудесни момента

финала, когато искат да надзърнат в торбичката му и виждат портрета е сцена описана много реално, естествено и в същото време това с майката е да кажем затрогващо

хукването на младежа след ценното за него - нещо, което може би на всички ни се е случвало в живота също ми хареса, особено тържестващ макар и изподран

сцената с боя независимо от моята критика също е ок и наистина интересна

тази фея и явно нейния предишен роман/с с мерлин е добре загатнат, завитите очи, въобще добре си пипнала тия описания и ситуации

......

стреми се да позлваш и друга лексика - не умери, а порази, удари, свали

не прекалявай с младостта и наивността на героя, защото от мил неопитен младеж може да се превърне в просто неподготвен персонаж но с женската представа за мил млад мъж - усеща се, че автора тоест ти си жена както в хубавото, но така и в леко наивистичното в този герой

И ЗАБЕЛЕЖИ - ТОВА ВЛИЗА В ПРОТИВОРЕЧИЕ С ЕДНА ОТ ПЪРВИТЕ ТИ ЧАСТИ, КЪДЕТО ТОЗИ СЕДРИК Е ГЕРОЙ ОТ ИЗМИНАЛА ВОЙНА, не би трябвало след една война да е толкова залюхан на моменти
цитирай
4. germantiger - финално
24.01.2019 11:02
и така според мен

ТВОИТЕ СИЛНИ СТРАНИ СА В ТОВА, ЧЕ ПИШЕШ ЗА ДОСТОЙНИ ЖЕНИ И МЪЖЕ, КАКТО И ЗА НЕДОСТОЙНИ

ПРИ ТЕБ ГЕРОИТЕ СА НАИСТИНА ГЕРОИ, КАКТО И АНТИГЕРОИТЕ ТАКИВА, ТИ ИМАШ КЛАСИЧЕСКИ ВКУС, ТОВА ДНЕС ПОЧТИ НЕ СЕ СРЕЩА - НАМИРАМ ТОВА ЗА ПРЕКРАСНО

УМЕЕШ ДА ПИШЕШ ПСИХОЛОГИЗМИ ДА ГИ НАРЕЧЕМ, ЗАТРОГВАШ, ХВАЩАШ БОЛ ТЪНКИ МОМЕНТИ В ЧОВЕКА

..........

ТВОИТЕ МИНУСИ СА НЯКОИ БАТАЛНИ СЦЕНИ, КОЕТО Е НОРМАЛНО ЗА ЖЕНА И ТОВА НЕ Е СЕКСИЗЪМ, А ЯВЕН ФАКТ

ПОНЯКОГА ГЕРОИТЕ ОТ МИЛИ ХОРА СЕ ПРЕВРЪЩАТ В МАЛКО СМЕШНИ ПЕРСОНАЖИ НА МОМЕНТИ И ТО НАИВНО ГЛУПОВАТИ - МНОГО РЯДКО Е ТОВА, НО СЕ СЛУЧВА СПОРЕД МЕН ПРИ ТЕБ НАРЕД С ДОСТОЙНОТО И ВЕЛИКОТО КОЕТО ПИШЕШ

УМЕЕШ ДА ПИШЕШ ЗА ДОСТОЙНОТО, ПРЕКРАСНОТО И КРАСИВОТО, НО ПОНЯКОГА СЯКАШ ОТИВАШ КЪМ ДЕТСКО ФЕНТЪЗИ - РЯДКО СИ НА РЪБА НА ТОВА
цитирай
5. germantiger - +
24.01.2019 11:17
Един пример от Готфрид Келер и неговия "ДИТЕГЕН"

ПАСАЖИ

До знамето на Зелдвила се развяваше знамето на Рюхенщайн, така че редиците на настръхналите един срещу друг съседни градове се допираха, а горският надзорник, който предвождаше дружина свои съграждани и беше главната им опора, стоеше рамо до рамо с общинския писар Шафюрли, който беше на фланга на рюхенщайнския отряд; и сякаш никой не мислеше сега за това, което се бе случило между тях. Дитеген вървеше заедно със стрелците и щурмоваците пред ядрото на войската

СЕГА СИ ПРЕДСТАВИ НЯКОЛКО ЛИЦА, НЯКОЛКО МЪЖЕ РАМО ДО РАМО ИЛИ ПЛЮЩЯЩИ НА ВЯТЪРА ЗНАМЕНА

Дитеген обаче не се завърна в къщи, а продължи да се подвизава до края на военните походи по бойните поля. Но и той не излезе чист и безукорен от тези съдбовни събития: навиците, придобити по време на войната, и нямата скръб по всичко загубено, го бяха направили див и необуздан. Той се присъедини към онези сурови младежи, които образуваха дружина, наречена „Луд живот“, и потегли заедно с тях да приберат на своя глава наложеното на Женева според мирния договор военно обезщетение, което градът все още не бе изплатил. От плячката, взета от бургундците, Дитеген поръча да му ушият разкошни дрехи и сега вървеше гордо зад яростно веещото се знаме, върху което беше извезан глиган.

Камата и мечът му висяха на скъп колан, а до пушката си носеше дълго копие, на което небрежно опираше и поклащаше стройната си като ела широкоплещеста снага, когато стрелваше изпод шапка със заплашителен поглед някой бъбрив страхливец или някоя уличница. Правеше му удоволствие да хване за плитките някоя разпискала се мома, да втренчи за миг изпитателен поглед в лицето й, а след това да я пусне да си върви, изтръпнала от страх или пък заливаща се от смях. Преди да се присъедини към отряда „Луд живот“, той се бе мярнал за малко в тази премяна в двора на градския дом край Зелдвила; пристъпваше така смело, самоуверено, крепко и същевременно гъвкаво, сякаш беше потомък на някой древен, знатен род. Когато го видя, Кюнголт остана като заслепена; но той мина край нея и както бе свикнал на бойното поле — я удостои само с една хладна и жестока усмивка.

Нима ти никога не си вършил неправди? Нима в тези твои войни не си убивал хора, чиято смърт не е била нужна? Нима не си палил колиби на бедни и беззащитни и нима винаги си проявявал милосърдие там, където си могъл? Дитеген се изчерви и каза: — Аз не желая нищо даром, както и не желая никому да остана длъжник. Ако работите с рюхенщайнските закони и обичаи стоят така, както вие казахте, ще отида и ще прибера Кюнголт при себе си. Пък господ да ни е на помощ и на двамата, ако тя тръгне пак по кривия път! Той веднага даде малко пари на изнемощялата от умора жена, която нямаше сили да тръгне с него, за да има с какво да преживее и позакрепне, преди да потегли обратно към Зелдвила. Сам той грабна веднага оръжието си и пое направо през гори и поля, без да спира и да почива, докато най-после съзря мрачния град Рюхенщайн. Там, без много-много да се маят, само за няколко дни бяха осъдили на смърт Кюнголт, която лежеше затворена в студената градска тъмница; само от някаква снизходителност заради безукоризненото поведение на баща й, който беше паднал за отечеството, я осъдиха на смърт чрез обезглавяване, а не чрез огън, колело или някой друг от обичайните им начини. Така един ден поведоха Кюнголт през градските порти към лобното място — боса, облечена само в ризата на осъдените на смърт, а вратът и гърбът й бяха покрити с разпиляната й тежка коса. Стъпка по стъпка тя вървеше по пътя към смъртта, заобиколена от мъчителите си, препъвайки се сегиз-тогиз, но все пак с твърдост, защото се бе примирила и бе отхвърлила всякакви по-нататъшни надежди за живот и щастие.

Седнала на стола върху ешафода, тя беше почти радостна, че може да си почине от уморителния път. За последен път погледна над града към мекия блясък на далечната синева. Тогава палачът й завърза очите и тъкмо понечи да отреже буйната й коса, която се спускаше изпод превръзката, в далечината се появи Дитеген и размахвайки шапка и копие, изрева с всичка сила. За да спре изпълнението на присъдата, той смъкна бързо пушката от рамото си и изпрати един куршум над главата на палача. Смаяни и изплашени, съдиите се стъписаха и посегнаха към оръжията си; в този миг въоръженият младеж дотича с големи крачки и скочи на ешафода, който едва не се разтроши — с такава сила се хвърли той върху него.

най-после Дитеген можа да им изложи желанието си, те се събраха, за да обсъдят молбата му. Обичаят им да се придържат неотклонно към установените от стари времена закони, а така също и страхът, който Дитеген внушаваше с целия си вид в тези размирни дни, ги накараха — след като превъзмогнаха яда и досадата си от необичайната намеса — да уредят на бърза ръка цялата работа. Дори и общинският писар, който бе настоял лично да изпълни длъжността си при това дело, за да се увери, че магьосницата действително ще бъде премахната, се скри както можа, за да не привлече върху себе си вниманието на буйния воин, от чиято ръка се страхуваше въпреки смелостта си. Същият свещеник, който до преди малко се бе молил заедно с осъдената на смърт, трябваше незабавно да извърши венчавката върху ешафода.

Щом заплати всичко, Дитеген хвана жена си за ръка и двамата заедно напуснаха лобното място. Но тъй като трябваше да я вземе така, както си беше, боса, облечена само в смъртната риза, а през тази ранна пролет времето беше все още хладно, Кюнголт трепереше и едва пристъпваше до мъжа си. Затова той я вдигна на ръце и отметна шапката си назад върху раменете; тя веднага обви с ръце врата му, сложи глава на рамото му и заспа само след няколко крачки, както той вървеше с копието в ръка. Дитеген крачеше бодро из пустата планина; усещаше как девойката плаче тихичко насън и как в сладко избавление дишането й става все по-свободно; и когато сълзите й оросиха челото му, на него му се стори, сякаш сам потъва в блажено щастие и сълзи закапаха по страните на суровия як воин. Негов беше животът, който той носеше, и той го държеше така здраво, сякаш носи целия пъстър божи свят в ръцете си.

Когато стигнаха до мястото, където сам той като дете беше седял някога облечен в смъртна ризка сред жените и откъдето неотдавна Кюнголт бе отвлечена, мартенското слънце просветна така ясно и топло, че той реши да си позволи малка почивка. Седна на граничния камък и леко спусна скъпия товар на коленете си; първият поглед, който пробудилата се девойка отправи към него, и няколкото оскъдни думи, които най-после тя промълви, го увериха, че той не само беше вярно и честно изпълнил дълга си, но че бе поел и нов дълг — да бъде толкова добър и почтен, та винаги да бъде достоен за щастието, което сега изпълваше душата му. Земята около граничния камък бе покрита с парички и ранни цветя, додето стигаше поглед, небето бе синьо и никакъв звук не нарушаваше следобедната тишина освен песента на сипките в гората. Повече те не продумаха, а заедно се наслаждаваха на свежия въздух; най-после станаха и понеже сега пътят, застлан с мек мъх, водеше само надолу през букака, двамата тръгнаха един до друг към горския дом.

Внезапно Кюнголт протегна ръка към златистата си коса — едва сега й мина през ум, че може да са й я отрязали; и когато напипа буйните си къдри, тя се спря, погледна доверчиво Дитеген и му каза: — Късно ли е сега да получа булчин венец? Той се огледа наоколо и видя един самодивски чимшир с лъскави зелени листа. Отряза бързо едно по-дебело клонче от храста, сви го на венец и внимателно го сложи на главата й, като й рече: — Това е доста груб булчин венец, но неговите бодли са винаги готови за отбрана; такава трябва да бъде по всяко време и честта на нашия брак! Който се осмели да я засегне с укор или обидна дума, ще изпита гнева ми! След това той я целуна крепко един-единствен път, както си беше тя с венеца, и Кюнголт тръгна отново щастлива с него.

Заради участието си във войните Дитеген стана виден и уважаван мъж — не по-добър от останалите войни по онова време, по-скоро със същите недостатъци като всички тях. Произведоха го предводител на наемните войски; биеше се ту на страната, ту против чуждите князе, набираше наемници за войската, грабеше злато и плячка и така прекарваше живота си от война на война, подобно на по-видните мъже на родната му страна; напредна много и често налагаше насилствено волята си. Само с жена си живееше винаги в чест и сговор и двамата създадоха многочислено потомство; и до днес още техният род процъфтява из разните страни, където военните походи на онези времена бяха отвели прадедите им. Скоро след сватбата на Дитеген и Кюнголт, която бе утеха за Виоланда, тя наистина постъпи в манастир и стана истинска монахиня; оттам тя често изпращаше сладкиши и други лакомства за децата на Кюнголт. Харесваше й също така да присъствува на богатите угощения, които господин Дитеген даваше, когато достигна върха на славата си; тогава той седеше с дългата си брада и златната рицарска верига на шията срещу нея, а тя — единствената калугерка на масата — се кипреше със златния кръст на гърдите и водеше изискани сплетнически разговори с военачалниците. Как бе изглеждала Кюнголт в началото на шестнадесетото столетие, се вижда от картината на един известен художник, която виси в една прочута галерия и според надписа е неин портрет. На него е изобразена стройна и благородна патрицианка, чиито красиви черти издават дълбока сериозност, стоплена от някаква нежна и мъдра закачливост.

Подобно на майка си, и тя умря в разцвета на годините си от простуда, след като мъжът й падна убит в един от миланските походи и бе заровен в гробището на някаква ломбардска черквица. Кюнголт тръгна веднага за там, уж с намерение да му постави надгробен паметник, но в същност, незабелязана от никого, тя нарочно остана на гроба му цяла една нощ под проливния дъжд, за да се простуди. Само за два дни треската я отнесе в гроба и тя бе положена до тялото на Дитеген.

ЕТО КАК Е ОПИСАН ЕДИН НАМЕНИК И КРАЯ НА ЗЕМНИЯ МУ ПЪТ

ПОСЯГАЩ НА ВРАГОВЕТЕ СИ, НО НЕПОСЯГАЩ НА ЖЕНА СИ
цитирай
6. miri479 - Благодаря за коментарите и интересните пасажи от Готфрид,
24.01.2019 12:56
естествено, че това за филийката беше шега, сега го направих, че се е престорил на съсредоточен, промених малко и сцената с боя. Прав си, че героят е леко залюхан на места, но това не знам как да променя, все пак съм го писала преди години и май до края си остава такъв.
цитирай
7. germantiger - +
24.01.2019 15:27
щом е такъв от начало до края - няма проблем - това си е той и е твоя герой

едни персонажи на Толкин почти всички винаги са залюхани :)

така-че в случая няма проблем

мислех, че сега ги пишеш тези неща
цитирай
8. barin - Интересни неща пишеш, Мири. В ко...
25.01.2019 07:13
Интересни неща пишеш, Мири. В коментарите Тигърът е написал много, почти всичко. Аз само ще прибавя, по-скоро споделя, че харесвам да чета книги са северните народи и миналото. а Камелот съм чел няколко, но има още. Героите ти са изчистени образи със силни характери. Струва ми се, че несправедливо малко потребители четат и оцяняват твоите разкази.
Поздрави!
цитирай
9. miri479 - Благодаря, барин,
25.01.2019 09:10
Радвам се, че ти е било интересно. И аз обичам да чета за северните народи и миналото.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: miri479
Категория: Забавление
Прочетен: 555388
Постинги: 237
Коментари: 1252
Гласове: 5762
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031