O

Това не е нула.
Това е О.
О като:
О, музо, възпей оня гибелен гняв...
О като:
О, неразумний и юроде, поради что...
О, майко моя, родино мила...
О, Шипка!
О, мой боже, прави боже...
О, Дарлинг...
О, Мариана...
O, sancta simplicitas!
О, свещена простота...
И просто мисля си
и взирам се във О-то -
възклицание ли то е,
или всемирно обръщение
към Него.
Или е обръщение
обърнато към кота Нула.
Към началото на
всички начала.
Дали е бог.
Или пък Адам,
възкликващ този първий звук:
О, гол съм аз!,
кога от кръглий плод
познанието забранено вкусва
овдъхновен от свойта муза Ева.
О, дали Адам е то?
По образ и подобие.
Или е смърт.
И нула.
Или всемирът затворен
в кръга на нулата и О-то.
Или пък в безкрайност (О0)
слепени О и нула
в своя цялост.
И връщам се към своето начало.
О не е О.
То е нула.
И нула не е нула.
Тя е О.
Графемите на моето съзнание
изпускат логики
и музи,
и кръгчета от дим.
Те растат.
Изпълват стаята.
Аз ставам.
(Малко позакръглен съм
във огледалото.)
О, Дарлинг...
Пристъпвам.
Прозорците разтварям.
Отвън шумът нахлува
с вятъра.
O, tempora!
O, mores!
О, времена!
О, нрави!

Много интересна постановка, Веско! Моите уважения за идеята, а така също и за цялостната и реализация. Това е едно от малкото стихотворения, които не се четат веднъж. Нито пък наведнъж..., за да е по-продължително удоволствието и се съхрани за по-дълго.

Много ти благодаря за хубавите думи, Краси. Драго ми е, че и аз мога с нещо да те зарадвам.

Разковах прозореца.
Времената си тръгнаха.
С нравите.

Разковах си нравите.
Времената си тръгнаха.
Заедно с прозореца.

Разковаха прозореца.
Времената
заедно с нравите.

Кеф е, аз да ВИ чета ! *)

Импресионистичен кеф за мен е, аз да Ви благодаря.

Отвсякъде ме облъхна поезията!!!