ГРАМОФОНЪТ И ТЕМИДА

         - По диагонал сме - казва ми.

         Разтварям леко диагонала й.

         - Нежен си - казва ми - какво ще правиш?

         - Ще ти пусна класика - казвам й.

         - Каква класика? - пита ме.

         - Естрадна – й отговарям.

         Игличката леко докосва периферията на плочата. “С устни ще те нарисувам…” изпълва диагонала ни.

         - Класика е - казва ми.

         След малко започва да изпада в екстаз, опитва се да приглуши виковете си, получава конвулсии, много конвулсии, плаче, не може да спре, плаче, плаче неудържимо и тихо. Игличката е стигнала края, рамото я повдига и я връща на мястото и. Потъваме в утихването.
         Потопен съм в сянката на стена. Каменен зид със зъбери и кули в далечината. Под нозете ми има пътека. Пътека в подножието на стената. Пред мен е гора. Чувам пеенето на птиците. Разбирам диалога на песента им. Разтворен съм в звуците, в техния смисъл, в гората, в стената. В пътеката. Отляво, отдясно, стената, гората се сливат. Над тях е небето. Потъвам в небето. Птица съм. Летя над стената. Безкрайна стена. Зад стената безкрайно поле с треви и полски цветя до хоризонта. Срещу изгряващото слънце летя и потъвам в него. В очите ми е огнено оранжево. Клепачите ми са огнено оранжеви. Не мога да ги повдигна. Не искам да ги повдигна. Застивам неподвижно и не искам да мръдна никак. Искам да остана вечно така. Потопен в слънцето. Безтегловен в топлината. Неподвижен. Около мен е безкрай. Топъл безкрай. Аз съм разтворен в центъра на безкрая. Неподвижен в блаженство. Искам да остана така вечно. Неподвижен, топъл, оранжев, блажен...

         Дочувам сякаш дишането й. Не мога да отворя очите си. Клепачите ми са Великата китайска стена. Потъвам в каменната неподвижност на стената. Около мен песни на птици.

         Нейното почти безшумно движение стихва птиците. Усещам я че става.

         - “Ти сън ли си, или те има?” – под затворените ми клепачи излиза неочаквано силен глас, сякаш конферансие обявява изпълнение. Откъде ми дойде наум тази естрадна закачка – мисленето ми в реалността започва да се пробужда - “Ти сън ли си или те има?”

         - Темида съм - отговаря ми тя.

         Отварям очи. Виждам как тя намества с една ръка превръзката върху очите си. Протяга същата ръка напред и тръгва към вратата. В другата си ръка държи везни. Везните се поклащат и заедно с голите й форми се скриват зад вратата.

         Затварям очи. Една малка кафява бенка точно над ханша й остава върху клепачите ми. Прожекторът я осветява.

“Какво беше това?” – пита ме конферансието. Каза, че е Темида – отговарям му. 
         Поставям възглавницата върху главата си – прожекторът  и бенката изчезват заедно с конферансието. Става тъмно.

         В тъмнината започвам да се питам къде е оня грамофон, който имах някога. Също и плочите. Виждам шкафа. Виждам дома, в който... Би трабвало да са все още са там . В шкафа, в дома, в онзи далечен град.

         Повече от двадесет години не съм виждал грамофон и плоча.

         Днес е неделя сутрин, казвам си, - ще отворя очи чак когато дойде време за “Сблъсък”.

         …“Защо си тъй неповторима,

         щом този свят е повторим?”…

         Чувам отварянето на вратата. Махам рязко възглавницата и отварям очи. Пред сами очите ми - огромните й везни. Едната в червено - другата в бяло.
         - Честита Баба Марта! – и ме целува.