БЪЛГАРИЯ Е МАФИЯ!
БЪЛГАРИЯ НЕ Е МАФИЯ!

            Веселин Вълев

            Най-силният, най-запомнящият се, и един от най-кратките лозунги на митингите от 1990 г. бе “БКП Е МАФИЯ!” До 1990 г. Партия и Държава бяха слети в едно. Но на плакатите не пишеше “БЪЛГАРИЯ Е МАФИЯ!”, макар, че бе логично. Щом 45 години Държава и Партия бяха слети в едно, щом БКП е мафия, би следвало да кажем, че и България е мафия. Какво казваме почти двадесет години след 1990. Същото. “БЪЛГАРИЯ Е МАФИЯ!”. Звучи обидно. Но е истина. Ако срещу този текст се изпъчат платени от самата Мафия политолози, социолози или редови политактивисти, ще се вкопчат здраво в тълкуването на думата “мафия”, ще търсят генезиса на италианско “mafia” и ще ни обясняват, че сама по себе си тази дума е с неизяснена етимология. С етимологиите ще спрем дотук. На всички съвременни езици, включително и на български тази дума говори за едно и също. За организирана престъпност. В България организираната престъпност винаги е била организирана от държавата. В годините, когато официално правото на управление имаше само една партия и тази партия се казваше БКП, организацията Държавна сигурност имаше водеща роля в репресивните механизми на мафията България. В годините на многопартийна система организацията Държавна сигурност запази водещата си роля в репресивните механизми на Мафията България. Вече под формата на частни сдружения, частни производствени и непроизводствени консорциуми, частни полиции, частни митници, частни контрабадни канали, частни финансови институции, частни административни институции, частни медии, частни институти, частни университети, частни селища, градове и села... Вече всичко частно. Държавна сигурност призвана да пази сигурността на Държавата разкомплектова държавната собственост и си я превърна в частна собственост. Сега имаме сливане на Държавна сигурност и Частна сигурност. Всички станахме частници в България. Само че не всички. Сега едни (съвсем малък процент) са притежатели на средствата за производство и собственици на материалните активи на бившата държавна собственост, а мнозинството (милионите български граждани) са собственици единствено на правото да отидат на работа, ако намерят, разбира се, работодател, който има нужда от тях. Работници и служители, които имат право на труд, но не и на печалбата от този труд. Те получават толкова, колкото реши работодателят. Всички в България се превърнаха в частници. Само че не всички. Както и по рано не всички бяха държавници. Държавниците станаха частници. Частниците държавници. И това не е само каламбур на диалектическа метаморфоза. Това е БГ Мафия. “България е Мафия!”. Официално все още има Държава. За да обслужва Мафията. Какво друго всъщност да обслужва. Обикновения гражданин ли да обслужва. Той е прекалено обикновен, прекалено немафиотен, прекалено некриминален за да е обект на обслужване. Обикновеният гражданин може да е най-добрият в своята област, в своята професия, в своето изкуство. Даже може да е свръхталантлив, но той не е престъпник, не е мафиот. В държавата България обслужват и обгрижват мафиота. За да си мафиот трябва да си в ритуалите на Мафията. Да си в структурите и. Да си “наше момче”. Или “наше момиче”. Да си “наш”. Да имаме чувството че ни принадлежиш. Мафията е чувство за притежание, чувство за собственост, чувство за принадлежност. Чувството за контрол върху другите е върхово чувство на собствениците. На големите собственици. На босовете. Мафията, както е известно, се управлява от босове. Основната сегашна функция на държавата е да обслужва създадените от самата нея босове. Босовете са недосегаеми за справедливостта на закона. Държавната собственост бе прехвърлена на босовете по криминален начин. Чрез закони приети от депутатите в Народното събрание. “Народно” е лицемерното наименование на върховния орган на българското законодателство. Органът, който избира и екипите на прякото управление на държавата. Лицемерието и лъжата са основните прийоми на българското управлението – било то пряко или косвено управление. Затова и Народното събрание не се нарича Събрание на Мафията, което всъщност е името, което изразява най-добре истинското му лице и истинската му функция. Основната функция на депутатите в Народното събрание е чрез гласуваните от тях закони, назначаваните от тях правителства и правила да пазят всъщност босовете на Мафията. Босовете на политическите и икономически структури. Босовете, които всъщност управляват обществения организъм. Да пазят чувствата на босовете, богатствата на босовете, забогатяванията на босовете. Затова тези политически представители на Мафията биват назначавани като депутати, под лицемерното име “народен представител”. Кое му е “народното” на представителя назначен чрез организирани, манипулирани и платени от самата Мафия избори. Той е представител на Мафията, а не на народа. Най-отвратителното на управлението на съвременното ни българско общество е, че е престъпно. Престъпно управление. Какво да бъде друго, след като е назначено от Мафията. Всички, които управляваха България последните двадесет години правеха едно и също - увеличаваха престъпността. Държавната престъпност, частната престъпност. Затова и всички политически лица на Прехода (прехода от държавна Мафия към държавно-частна Мафия), които гледат българина от телевизора му, са мразени от същия този българин като престъпници. Какво друго можеш да изпитваш към престъпника? Любов ли да изпитваш? Любов към какво. Любов към Прехода. И какво е качеството на Прехода всъщност. От престъпност към по-голяма престъпност. Това е качеството. Това е Преходът. За конкретния човек “престъпност” не е абстрактна дума. Тя е конкретна огромна болка. Болка от загуба на близък. Болка от загуба на работа. Болка от загуби на многогодишни спестявания. Болка от загуба на имущество. Болка от загуба за представата за справедливост в социума ни. Болка от тотална загуба на всякакъв морал. Болка от загуба на духовност. И най-голямата болка – тази от загуба на смисъла на живота. Мафията доведе българина до някакъв абсурден екзистенциализъм на престъпността. Власт на престъпността. Престъпността винаги причинява на другия някаква загуба и някаква болка. Печалбата на престъпника е всъщност загуба за обекта на престъпление. Мафията в България е престъпникът. Държавата-Мафия е престъпникът. Обикновеният човек, немафиотът е обект на престъпление. Мафията разполага с механизмите и оръжията на управление. Възможно ли е механизмите и оръжията на управлението да бъдат отнети от Мафията?. Да унищожиш оръжие – да. Може. Но как да унищожиш управление. Управление винаги е необходимо. Мафията владее средствата за производство. Мафията е собственост на всичко в България. И този собственик си назначава слуги-политици, които да го обслужват. Да го обслужват в узаконяване на престъпленията му. Ситуацията е не само дълбоко абсурдна. Тя е дълбоко безнадеждна. И това трябва да се изрече много високо. И много ясно. Всеки разумен гражданин дава определението за собствената си страна “България е страна на абсурда.” Това е определението на всичко ставащо около нас. Да гледаш абсурд в театъра сигурно е забавно, но да живееш в абсурд е отвратително. Нашият български живот е отвратителен, поради криминалния, престъпния характер на самото ни общество. Разкомплектоването и демонтирането на мафията в България изглежда като невъзможна мисия. Или мисия възможна само за някакви свръхсили. Мисия за Спасители. Всеки трябва да види в себе си Спасител за да си повярва, че е възможна промяната от криминално-мафиотско общество към нормално немафиотско-некриминално-цивилизовано общество, в което всеки ще има право на част от принадената стойност на своя труд. Всеки ще има право на достоен живот. Кога ще стане това? Как ще стане това? Какво обществено движение ни е необходимо, за да се извърши радикално реформиране на българското общество? Всички досегашни политически формации се кълняха в някакви общочовешки  и същевременно национални ценности. Християндемократични. Социалдемократични. Неолиберални. Национално отговорни… Посттоталитарният ни миш-маш разджурка ценностната система на българина до такива уродливи пространства на криминалното и безотговорното, че истинската мечта на всеки втори български младеж е да се махне от тази страна. Да се махне от Мафията България. Това ли е общественото движение, което ще промени тази страна. Напускането пределите на вековната им, а на някои и на хилядолетната им родина на потомствени българи, потомствени траки, потомствени славяни, изградили българската нация. Ако това е изходът, то това е един много невъзможен изход. Възможният изход е национално движение за национализация на откраднатото и заграбеното от Мафията. Възцаряването на справедливостта и върховенство на закона за всички граждани. Спазване на едни и същи правила за всички граждани. Справедливо разпределение на принадения продукт. Ако чакаме чудовището Мафия само да демонтира себе си, това никога няма да се случи. Тази работа трябва да я свършим ние. Всички тези, които искаме не само да не ни управлява престъпността, но въобще да няма държавно-частна престъпност.

            Двадесет години след началото на Прехода, ние разбираме че всъщност преходът тепърва започва. Започва от лозунга: “България е Мафия!” И ще свърши, когато с чиста съвест можем да напишем ние, или нашите потомци, другият лозунг: “България не е Мафия!”. И дали за този преход ще ни трябва много любов за да неутрализира натрупаната през изминалите двадесет години омраза, на това всеки трябва да отговори сам за себе си. Защото монтирането на престъпността както видяхме е нещо много лесно, а демонтирането й - нещо много трудно. Видяхме го с очите си в Историята. И го изпитахме върху гърба си, върху тъпрението си, върху неактивността си.
     Демонтирането на Мафията в днешна България може и да е утопия. Но все трябва да започнем отнякъде. Понякога утопията може да е добро начало. Вътрешната утопия никой и никъде не може да ни я забрани. Доброто също. И човещината.