ЧАЛГА

 

         За тези, които са учили езикознание, е известен един много важен закон, че език и мислене са взаимно свързани. Няма мислене без език и няма език без мислене. Чалга мисленето е свързано с чалга езика. И чалга езика е свързан с чалга мисленето. Това е музиката на хора, които те питат: "Ко прайш ма, парцал?" и завършват конструкцията на изреченията си с култовата реплика "ръйш". В смисъл на "Разбираш ли?” Защото имат представа за собственият си изказ като нещо сложно и донякъде неразбрано. И душата им сложна и неразбираема. "Ръйш, Попчев... Мирно!... Ръйш... Три денонощия арест, ръйш!" – командваше нашият ротен командир капитан Ръйш. По документ - капитан Пенчев. Е, Вивалди какво ще му каже като музика, ръйш... Стиховете на Борис Христов какво ще му кажат като поезия, ръйш. "Мирно! Три денонощия арест! Ръйш..." "Оп! Са! Оп! Са! Оп! Са!... Щестдесет и четири пъти "Оп! Са!", ръйш... Велика песен... Ръйш… Що и ний няаами кът сърбити такваз музика, ръйш?” Как Ръйша би разбрал поезията на Калин Донков чрез песента на ФСБ: “Ако в чая въздъхнат горчиви треви. И потръпне червената риза на клена. Иде време за горест…” “Кви са тез гори, кви са тез глупости” - ще ти каже Ръйша. Капитана. Командира на липсващата тогава българска чалга. Я чуй това, ръиш: “Таня, аз съм тук. Таня, няма друг…” Мустафата й гуляма раота, ръйш.” Апропо, имах съученик (говорим за така далечната втора половина на 70-те години на 20-ти век) който три пъти си купува плочата на Мустафа Чаушев, защото я изтъркваше от сутрин до вечер да слуша “Таня, аз съм тук. Таня, няма друг.” Милият, така и не намери своята Таня, но това е друга тема и друга бира, както се казва. А бирата дали върви с чалга или рокендрол е друга бира. Но да се върнем пак в 70-те и 80-те на 20-ти век. Е, значи и моят съученик и Ръйша си намираха своята българска музика, макар да бленуваха за наша си такава като тази на Шабан Шаулич – Оп! Са! Оп! Са! Няма лошо. Както се казва.

         Както нямаше лошо в това, че свако ми, на леля мъжа и, светла му памет, внушаваше на всички, че няма по-велика музика от българската народна музика, а по-велика певица от Недялка Керанова още не се е родила. И сигурно е бил прав. Вуйчо пък се колебаеше кой е най-великия – Борис Машалов или Йовчо Караиванов. “Голяма раота са ш’ знаиш.” И сигурно е бил прав. Както и майка ми сигурно е права да твърди, че няма по-велика певица от Лили Иванова. Това и аз го мисля. Както сигурно го мислят и милиони хора по целия свят. И аз сигурно съм прав като си мисля, че няма по-велик китарист от Ричи Блякмор. Просто господ. Даже и като композитор. Всичко е въпрос на вътрешна правота. И моят съученик сигурно е бил прав, че няма по-велик певец от Мустафа Чаушев. Аз помня емоцията от негов концерт в родния ми Ямбол. Помня и невероятното изживяване от концертите на “Сигнал” в сливенския летен театър, защото в Ямбол не ги пускаха да пеят. Не ги пускаха, защото имаха нещо общо с  “Uriah Heep” и откритото говорене. Но пък пуснаха в Ямбол да пеят великите италианци “Pooh”. Емоционално най-грандиозният концерт в моя живот. Помня и как година преди това, когато четиринадесетгодишен, в така далечната 1974-та, с моите приятели слушахме достигнали до нас по незнайни пампурджийски води и пътеки най-новите тави на “Deep Purple” и “Uriah Heep”. Бъкел не разбирахме от английски и се опитвахме да ги свирим на китари и даже да ги и пеем. Смятахме ги за най-великите музиканти, а Дейвид Ковърдейл за нас беше най-красивият глас. Гласът на съдбата, както се казва. И по същото това време един по-възрастен сродник на майка ми, вписал се в лоното на градската култура, твърдеше, че няма по-велика музика от старите градски песни, а Еверестът (Чомолунгмата) на музиката и текста е “Само ти, сърце, си ми приятел”. Сигурно е бил прав и той. Та, днес, когато дъщеря ми всеки ден открива свой нов музикален идол, ще кажа: И тя е права.         
      И не защото трябва да се приспособяваме, и не защото трябва да сме хамелеони и да приемаме в душата си кича (това, което ние мислим, че е кич), а защото търсенето е нашето опознаване на света и емоцията с която се вграждаме в него е винаги лична. В света на музиката има нещо различно от този на думите. Всеки, разбира се, намира своята емоция в този свят. Аз може и да се подигравам на Ръйша за неговото “ръйш” или на музикалните му предпочитания, но всеки избира изграждането на своята реалност. Търсейки други реалности, разбира се. Моето смирение е да приема неговата реалност. За негова, естествено. Чалгата е реалност. За всички култури. Може много да разсъждаваме за нейния генезис. За оттласкването на градската култура от селската и възникването на старите градски песни. Когато са създавани те просто са били “градски песни”. Все още в паметта ни е времето, когато “чалга” беше хубава дума и просто си означаваше “музика”, защото фолклорният човек е познавал само своята народна музика и тази на съседите си, “чалга” си беше дума за музика, която се свири по сватби. Затова и сватбарските музиканти се наричаха “чалгаджиии”. И това беше хубава дума.  Днес в света на интернет ние имаме изключителната възможност да преживеем емоцията на всички жанрове, на хиляди видове музика от всички краища на света, на хиляди истински таланти и изпълнения, които могат да пречистват душите ни чрез музикалния си катарзис. Днес имаме избор. И той е безкраен. Затова и крайните твърдения “този е най-великият” са нещо ограничително. Език и мислене. Важното е да търсим собствената си емоция. И да и се отдадем. И това е нещо, което е повод да се почувстваме щастливи. Защото я няма нормативната естетика на социализма, която задържаше естественото изграждане и изява на истинската емоция и  предизвика отприщване на наслоявания бент след падане на забраните във времето на т. нар. постсоциализъм. Бент, чието отприщване предизвика наводнение на чалга пазара и на чалга улицата, на чалга дискотеките. На чалга радиата и чалга телевизиите. Затова и първият постсоциалистически чалга-хит “Радка Пиратка” (с култовата реплика “дънките ш’ти цепна”) бе маркиран и с култовата заемка “Оп! Са! Оп! Са!...” Той беше предшестван, разбира се, още по бай Тошово време от емоцията в текстовете и изпълненията на Хисарския поп, който се оказа, че не е разпопен поп, както твърдеше мълвата ( а може би и самата Държавна сигурност разпространяваше тези слухове по нейни си там вътрешни логики), човекът се оказа просто готин читалищен акордеонист с приятен глас и талант за създаване на песни). Та с музиката на Хисарския поп вървяха гюбеците на студентките от факултета по начална и предучилищна педагогика във вечеринките на студентските бригади: “Дай си сърцето на който искаш ти, виното със отрова на мене остави.” “Обичам те, дори когато си със друг, обичам те, без теб животът ми е пуст.” Е как ще останеш несъпричастен към вакханалията на разгорещените девици. Останеш ли несъпричастен, това означава да останеш вън от сексуалното общуване. Да не кажем, от общуването въобще. Така си беше. Та чалгата като всяка музика, освен че е лично изживяване, тя е и общуване. И в това общуване е и нейното собствено вътрешно развитие. Днес виждаме, че тя търси конотации с други жанрове на музиката. И с други текстове на поезията. И това е част от вътрешната й емоционална жизненост. Виждаме как и тези които я гледаха с презрение от висотата на собствените си музикални представи днес са по-толерантни към чалга културата. И “Ко прайш ма, парцал?”, си е вече култова реплика. А Азис си е вече в лоното на шоумените с интелектуален уклон и много позитивна нагласа. Трябваше ми доста време да усвоя и “Ко праиш, мой?” на Мишо Шамара. Но сега и аз мога да произнеса: “Как си, мой?” Зависи от контекста, разбира се. Ако се върна още по назад, трябваше ми доста време за да се примиря с мисълта, че “Queen” в хард-рок звученето си започнаха да вкарват и малко “дискаж”, тоест “диско”. Може и да ви се струва смешно, и на мен сега ми е смешно, но аз отказвах да слушам някои техни песни тогава, защото са по така, по не-хард. Та за мен тогава движението на “Queen” ми се струваше малко чупка в кръста  “а ла чалга” преведено на сегашен език.  Всъщност “диското” в моята ценностна система е било по така “нисше изкуство”. Както и за милиони почитатели на рокендрола, предполагам. Сега слушам с удоволствие класически диско парчета от старото време. И абсолютно всякаква музика – от фолклора на пущуните до класиката и джаза. Малко трудно прецеждам новите хитове на рапа и техното, но и там си намирам своето. Истината е, че от чалгата все още не мога да отделя нещо за себе си. Но и това може да стане. Имам позитивна нагласа. Само песента трябва да ме намери. А за капитан Ръйш ще запазя усмивката си. Макар и малко презрителна. “Ръйш, Вълев, Мирно! Три денонощия арест, ръйш! И дъ съ устрииж вяднагъ!… Ръйш, Попчев, Мирно! Три денонощия арест, ръйш!” Винаги ми е било по-смешно като каже “Ръйш, Попчев.” Не зная защо. Попчев някак си по-приляга на Ръйша. Оп! Са! Оп! Са!

         За език и мислене знам. Свързани са. Но за музика и мислене как е… Е някой друг може да ми каже. Засега го карам на интуиция. И емоция.

 

 

         “Иде време за горест.
          Иде мрак несъмнено.

         А сърцето на лятото още кърви.”

 

 

         Послепис: 
         Дойде време и аз намерих своята Таня. Питам я, знаеш ли оная песен “Таня, аз съм тук…” Как да не я знам, вика ми. Тя ми беше любима.

 

Много мило ми стана, когато прочетох този постинг, ръйш. Едно такова трогателно-емоционално, казармено-интелектуално... Поздрави!

Хахаха! Казармено-интелектуално. Много готино това. Направо ме разби. Бриша сълзи интелектуални и се смея. Голям, таковата, чанч, имаше в казармата, ама и смехории не липсваха.

влизам в казармата.Марица! Първа отпуска на петнадесетият месец-диското беше навсякъде, танцуваше се Кунг-Фу !! Съжалих, че не съм си взел автомата !)))...Поздрави!

Carl Douglas - Kung Fu fighting, 1974
ето и линк за него
http://www.youtube.com/watch?v=TId2NDiuu2s
Има малко дърдорене в началото на клипа, но след това почва оригиналното парче.
Страшно беше това Кунг-Фу. Аз въпреки, че бях отявлен рокаджия, много го танцувах по дискотеките. Заради момичетата, разбира се. И все бяхме насинени тук-таме от блъскането на задници, лакти и колена. Супер.