СИВО 

         Днес е сиво. Там където се сливат небето и морето е сиво. Няма линя. Но ти знаеш, че има. Знаеш. Помниш. Линията. Синьото отгоре и синьото отдолу. Двата нюанса. Двата цвята на синьото. Двата символа - небето, морето. Двата безкрая - небето, морето. И може би съзираш безкрайното. В себе си. В своя ракурс. Ако застана ето така, - тази моя половина ще е морето. Или ако застана ето така, тази пък половина ще е небето. Дали? Разделяш се и се сливаш. В себе си. А днес е сиво. Но все пак се разделяш и все пак се сливаш.
         - Хей, тате, виж, морето не се вижда. Има само небе. И всичко е сиво.
         Сякаш се пробуждаш. Или заспиваш отново. Дали се сливаш със себе си или със своя сън. Сив сън. Или със своята действителност. Сива действителност. Но ти е странно спокойно и странно хубаво. Сиво ти е.
         - Хей, тате, спиш ли? Май ще завали. Стана много задушно и много мрачно стана. Хей тате, стига си спал. Ако си останеш в тоя стол тук на терасата, дъждът ще те намокри.
         Не знаеш точно сега дали искаш да завали. Но това не зависи от желанията ти. Ако завали, натрупаното сиво ще се излее. Ще се изчисти, ще изчисти себе си. И теб, може би ще изчисти. Защо сивото да е безизразно, сливащо се, мислиш си. Или пък защо сивото да е символ на безизразното. Защо? Безкрайните въпроси... Задавал си ги в себе си неизброими пъти. Откривал си своите безкрайни отговори. Лъжливите отговори, които се оказваха верни. Истинните отговори, които се оказваха лъжливи.
         - Тате, ти си поспаланко... Хайде стига си спал. Стига... Ще ти направя снимка. Спяща снимка. Снимка с морето: "Спящия тати с морето". Всъщност само с небето, защото морето не се вижда. Всичко е сиво. Но виж, тате покривите не са сиви. Виж къщите... Ех че си поспаланко... Само спиш...
         Знаеш, че има покриви. Знаеш, че има къщи, сгради. Дори за хората в тях знаеш много. Знаеш, че не всичко е сиво. Знаеш движението, болката му. Радостта му знаеш. Зад сивото. И вътре в него. В самото сиво. Потънал в самото сиво... Потънал... Потънал...
         - Тате, виж. Направих от снимката рисунка. Боядисах сивото. А в небето нарисувах и море. Харесва ли ти морето да е зелено? При мен морето е зелено, а небето пък е червено? Така ми харесва. А виж как оцветих стола ти. А главата ти над него в оранжево. Харесва ли ти тази твоя оранжева глава? И да ми заредиш принтера с нови мастила, че ето тук, виж, жълтото започва да свършва… Тате, чуваш ли ме? Спиш тате. Ето къде ще закача рисунката. Като завали дъждът ще размие всичко и ще стане много... Много поп арт ще стане... Стига си спал, тате, дъждът ще те намокри целия и ще станеш мокро сив... 

2005 г.

Опазено червено сивото в себе си заключва. И някак не е склонно да го подскаже, камо ли покаже. Не толкова, колкото синьото, да речем, до което, според общонатрапеното, откъм студенина е родствено. В него е и зеленото, не това на гръб на скакалец, а другото - на разлистени платани. И черното вселенско и то е там. Сиво, приглушено, ненатрапчиво, привидно придремващо, родено от хаотизирана пъстрота. Сиво ? Не, не и огледано в червено !

"Разсъмването
е точно
толкова сиво
като
здрачаването.
Когато те няма.
Посоката
е различна
само.
И глухо, и вяло
разсъмва
поредният ден -
неоцветен.
Когато те няма.
А сивото
цвят е като всички
останали,
но какво ми остава
на мен...
Когато те няма.
Модерен
е сивият цвят
тази есен.
Това ми остава.
Когато те няма."

http://www.litclub.com/library/kritika/valev/4short.htm